Решение №

към дело: 20161600500251
Дата: 11/09/2016 г.
Председател:Светла Станимирова
Членове:
ЕЛИЗАБЕТА КРАЛЕВА, ТАНЯ ЖИВКОВА
Съдържание

8
С решение от 10.06.2016 год., постановено по Г.д.№ 2327/2015 год. Районен съд – М. е отхвърлил като неоснователен иска по чл.34 от ЗС, предявен от Ц. Н. Т. от Г. М. против Н. М. С., Д. П. А., и Т. П. Г. за допускане съдебна делба на УПИ VІІІ, пл.№ * в кв.28 по регулационния план на с.М., община Б., О.М., с площ 900 кв.м, при граници и съседи, подробно описани в решението, ведно с построените в него две масивни жилищни сгради, масивен гараж и паянтова сграда.
Със същото решение съдът е отхвърлил иска по чл.537,ал.2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт № 153/2007 г., с който е признато правото на собственост на Н. М.а С., Д. П. А. и Т. П. Г. върху горния имот до размер на ј идеална част общо за трите, като неоснователен.
В тежест на ищцата са присъдени съдебни и деловодни разноски.
Недоволна от решението е останала ищцата в първата инстанция Ц. Н. Т. от Г.М.. Обжалва го чрез пълномощника си А.Л.Г. с въззивна жалба пред МОС с оплакване за незаконосъобразност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Жалбата е подробно мотивирана. Моли съда да го отмени и постанови друго, с което уважи предявените искове, като присъди на жалбоподателката и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си А.Г. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и моли съда да я уважи.
Въззиваемите, ответници в първата инстанция - Д. П. А. и Т. П. Г. чрез пълномощника им А.Б. са подали писмен отговор на жалбата, в който излагат подробни съображения за нейната неоснователност. В съдебно заседание чрез пълномощника им А.Б. поддържат доводите, изложени в отговора, както и съображенията, изложени в писмената защита пред първостепенния съд.
Видно от данните по делото, ответницата Н. М. С. е починала на 27.06.2016 год. след постановяване на решението на МРС, поради което с определение от 26.07.2016 г. производството по отношение на нея е прекратено, като същото продължава с участието на законните й наследници Д. П. А. и Т. П. Г.- другите двама ответници по делото.
Във въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Окръжен съд – М., като обсъди оплакванията във въззивната жалба във връзка със събраните доказателства и законовите изисквания, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена в законния срок от надлежна страна. Разгледана обаче по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Решението на Монтанския районен съд, с което е отхвърлен иска за допускане на съдебна делба между страните, както и този по чл.537 ГПК, е правилно като краен резултат. Съдът правилно е установил фактическа обстановка, правните изводи по същество са верни, но недостатъчно са обсъдени доказателствата по делото във връзка с разпределената доказателствена тежест.
В исковата молба ищцата твърди, че заедно с ответниците е съсобственик на УПИ VІІІ, пл.№ * в кв.28 по регулационния план на с.М., О.М. от 1994 год., с площ 900 кв.м, ведно с построените в него две масивни жилищни сгради, масивен гараж и паянтова сграда. Твърди, че притежава ѕ ид.части от този имот. Една част, в размер на ј ид.част притежава по силата на наследствено правоприемство от своя баща Н. С. К., а Ѕ ид.част притежава по силата на сключен през 1981 г. договор за прехвърляне на имот със задължение за издръжка и гледане с нейната майка Т. А. Н., обективиран в НА №124/25.12.1981 г.
С отговора на исковата молба (л.41) ответниците са заявили, че оспорват правата на ищцата. Твърдят, че тя няма права върху процесния имот, а единствени собственици на имота са те – ответниците.
Видно от определението по чл.140 от ГПК(л.53), първостепенният съд е разпределил доказателствената тежест между страните съобразно правилото на чл.154 от ГПК – всяка страна е длъжна да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите твърдения и възражения.(л.56)
Представените от страните писмени доказателства установяват, че Н. С. К., баща на ищцата, към датата на смъртта си – 06.09.1975 год. е оставил за свои законни наследници съпруга Т. А. Н., починала на 07.04.1993 год., син – П. Н. С. – починал на 16.02.2006 год. и дъщеря – Ц. Н. Т., ищца в процеса.
П. Н. С. е оставил за свои законни наследници съпруга Н. М. С. и дъщери Д. П. А. и Т. П. Г. - ответници по иска за делба.
С НА №124 от 25.12.1981г.(л.л.14) Т. А. продала на дъщеря си Ц. Н. (ищцата) срещу задължение за издръжка и гледане Ѕ ид.част от процесния имот. На 7.04.1993 г. Т. А. починала.
С Констативен НА №153/2007 г.(л.15) ответниците Н.М., Д. А. и Т. Г. са признати за собственици на процесния имот (целия) по давностно владение и наследство.
Видно от представената Скица№391 на л.28 от делото, със Заповед №51/1994 г. на Кмета на Община Б. е утвърден нов дворищно регулационен план на с.М., съгласно който имотът е индивидуализиран като УПИ VІІІ, пл.№217 в кв.28 с площ от 900 кв.м., като в разписния лист към плана имота е записан на името на Н. М. (4/6 ид.части), Д. А. (1/6 ид.част) и Т. Г. (1/6 ид.част) съгласно НА №153/2007 г.
По предходния план на селото, действащ в периода от 1925 г. до 1994 г. имота е индивидуализиран като УПИ VІІІ в кв.70 с площ от 920 кв.м. (по НА), отразен на Скица №262/2015 г. (л.16) като общински (в графичната част). В разписния лист към плана обаче имотът – парцел, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, лятна кухня и сайвант, е записан на ищцата Ц. Н. – Ѕ ид.част съгласно НА №124/1981 г. и на Н. С. К..
Смъртта на общия наследодател Н. С. (6.09.1975 г.) е по време, когато е действал СК от 1968 г.(отм.) И този СК е уреждал режима на СИО. Според чл.14,ал.3, при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни. Чл.103 от ПЗР на този кодекс въведе режим на СИО и за имуществата, придобити преди влизането на кодекса в сила и от съпрузите по заварени бракове. Според ал.7 на чл.14, когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество. Поради това ищцата твърди, че след смъртта на баща й Н., майка й е притежавала Ѕ ид.част от имота, а неговата Ѕ ид.част се разпределя между нея и брат й П. Н., т.е. те получават по ј ид.част. След смъртта на П. през 2006 г. неговата ј ид.част се наследява от тримата му наследници – съпруга и две дъщери, които са ответници по делото, с права по 1/12 ид.част. Своите права в размер на 9/12 ид.части обосновава с наследственото правоприемство от баща си в размер на ј, както и прехвърлената от майка й Т. Ѕ ид.част от имота.
От заключението на ВЛ Р. Г. (л.84) се установява, че едноетажната жилищна сграда в имота е построена преди 1964 година, със ЗП от 67 кв.м; лятната кухня е строена през 1967 година, със ЗП от 40 кв.м, а гаражът е строен през 1977 г., със застроена площ от 12 кв.м.
От гласните доказателства (л.78) – свидетелите Б. Б., Б. П., Н. Г. и В. Г. се установява, че ищцата Ц. от четиридесет години не живее в с.М., живяла е там като момиче, после се е омъжила и е заживяла при съпруга си в с.С..Много рядко е идвала в имота. Взела и майка си Т. при нея в с.С., където последната е починала през 1993 г. Свидетелите установяват също така, че П. Н. и Н.М. са живели в процесния имот от дълги години, тридесет и повече години, вкл. и много години преди смъртта на Т. А. през 1993 г.
По така изложените факти няма спор между страните.
Спорен по делото е въпросът дали ищцата Ц. Н. е съсобственик на процесния имот и построените върху него сгради, както и правата на ответниците в съсобствеността.
За да отхвърли иска за делба, първостепенният съд е приел, че ищцата не е доказала чрез пълно и главно доказване, че е съсобственик в имота и по-конкретно, с оглед оспорването на правата й от ответниците, не е доказала, че праводателите й са били собственици на имота. Нейните твърдения са, че правата й са придобити в резултат на наследствено правоприемство от баща й (1/4 ид.част), и чрез сделка – прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане от майка й -1/2 ид.част. При това оспорване, съобразно разпределената доказателствена тежест в процеса, същата е следвало чрез годни доказателствени средства да установи правото на собственост на своите праводатели. Такива доказателства обаче не са представени нито с исковата молба, нито в първото по делото заседание.Съгласно задължителната съдебна практика по чл.290 от ГПК, при оспорването на собствеността претендиращият собственик трябва задължително да докаже пред съда не само своите права, но и правата на своя праводател. В този смисъл са Р-59 от 8.05.2013 г. на ІІ г.о. на ВКС по Г.д.596/12 г., Р-167 от 24.06.2013 г. на І г.о. на ВКС по Г.д.1889/13 г., Р-403 от 8.06.2005 г. на І г.о. на ВКС по Г.д.935/04 г. и пр. Представената Скица №262 от 11.08.2015 г.(л.16) , в която имотът е записан на името на Ц. Н. и Н.С. не е доказателство за право на собственост. Данните от регистъра към регулационния план не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила за право на собственост. ВКС в множество свои решения приема, че данните, вписани в разписния лист към плана, респ. кадастралния регистър, нямат правопораждащо или правопрекратяващо действие за статута на вписаните в тях обекти. Те не представляват пряко доказателство за собствеността на имотите, но в редица случаи съдебната практика отчита тези документи като косвено доказателство за собствеността. Във всички случаи обаче тези записвания следва да се преценяват във връзка с всички останали доказателства по делото. В този смисъл са Р-81 от 17.02.2012 г. на І г.о. н ВКС по Г.д.506/201 г., Р-303 от 14.01.2014 г. на І г.о. на ВКС, Р-131 от 13.06.2011 г. на І г.о. на ВКС и др. Видно от Скица №262 от 11.08.2015 г.(л.16), която отразява имота по плана на с.М., действащ в периода 1925-1994 год., имотът е записан на ищцата Ц. Н. въз основа на НА №124/1981 г. (това е актът, материализиращ прехвърлителната сделка между майка й и нея за Ѕ ид.част от имота), а срещу името на Н. С. не е записано основание, на което се прави записването. Следователно записването е направено без основание. Представените от ищцата приходни квитанции за заплатени данъчни задължения за земя и сгради в периода 2012-2015 г. (л.69-71), също не доказват право на собственост.
В първата инстанция, както и във въззивното производство, ответниците поддържат, че като наследници на починалия през 2006 г. П. Н. – син на общия наследодател, техен съпруг, респ. баща, са станали изключителни собственици на целия имот, ведно с построените върху него сгради, на основание давностно владение, продължило повече от 10 години явно, непрекъснато, необезпокоявано от никого. Поради това през 2007 г. същите са се снабдили с Констативен НА №153/2007 г., удостоверяващ правото им на собственост по наследство и давностно владение - по наследство от техния наследодател П. Н., присъединявайки неговото владение към своето. Въззивният съд намира това твърдение за доказано по несъмнен начин от събраните гласни и писмени доказателства.
Както беше посочено по-горе, ищцата не е доказала нейните праводатели (родителите й) да са били собственици на имота. Следователно след смъртта на общия наследодател Н.С. през 1975 г., неговите наследници – съпруга Т.и деца: Ц. и П., също не са могли да наследят от него право на собственост. След като Т. А. не е имала такова право, разпоредителната сделка, обективирана в НА №124/81 г., с която Т. е прехвърлила на дъщеря си Ц. Ѕ ид.част от процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане, не е произвела вещно-прехвърлително действие. Съдебната практика в тази насока е последователна и безпротиворечива. Така напр. в Р-167 от 24.06.2013 г. на І г.о. на ВКС е прието, че „НА, с който е продаден чужд имот не създава права, тъй като никой не може да прехвърли права, каквито не притежава, респ. повече права отколкото притежава. Сделката е действителна, но този НА не може да се противопостави на истинския собственик“. В същия смисъл е и Р-854 от 29.12.2010 г. на ІV г.о. на ВКС.
Показанията на разпитаните свидетели (л.78-79) установяват, че имота и построените върху него обекти са придобити по давностно владение в режим на СИО от ответницата Н. С. и нейният съпруг П. Н. С., който е наследодател на всички ответници. След смъртта му, притежаваната от него Ѕ ид.част от имота, който е придобит в режим на СИО, е наследена от съпругата му Николина (с права 4/6 ид.части) и дъщерите му Д. и Т. (с права по 1/6 ид.част). Свидетелите са категорични, че единствените, които упражняват фактическа власт върху имота през последните 40 години, както и понастоящем, са били Петко и Николина, както и техните деца Д. и Т., като през този период са извършили редица подобрения. Св.Б. П. (съсед на имота) установява, че съществуващите в имота лятна кухня и гараж са построени от ответницата Н. и покойният и съпруг П.. Ц. не е участвала в това. В унисон с тези показания са и тези на св.Н. Г., която също свидетелства, че семейството на П. Н.. живее в имота от много години, повече от 30, че те (П. и Н.) са строили лятната кухня и гаража, че дъщеря им Т. и съпругът й също са правили редица подобрения по сградите, посещават редовно имота и майка си Н., която постоянно живее там. Наследодателите на ищцата не са участвали в построяването на тези обекти. Показанията на разпитаните свидетели се потвърждават от заключението на съдебно-техническата експертиза (л.84), според която едноетажната жилищна сграда е строена преди 1964 г., лятната кухня – 1967 г., а гаража – 1977 г. Налага се изводът, че ответницата Н. С. и съпругът й П.. са осъществявали фактическа власт върху процесния имот още през 1967 г., когато са построили лятната кухня, и са осъществявали действия като единствени собственици. Демонстрирали са многократно през годините, че владеят целия имот и построените върху него сгради изключително и само за себе си. Съгласно чл.68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт за себе си.Задължителната съдебна практика приема, че действията по подобряването и поддържането на една вещ демонстрират намерение за своене. В този смисъл са Р-96 от 26.02.2010 г. на І г.о. на ВКС, Р-91 от 02.07.2010 г. на ІІ т.о., Р-973 от 21.12.2009 г. на І г.о. и др. Намерението за своене на целия имот намира отражение и в това, че през 1998 г. П.С. е декларирал пред данъчната служба, че е собственик на процесния имот (л.47-49). В същия смисъл са Р-734 от 03.11.2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, Р-1215 от 29.12.2008 г. на ІІІ г.о. и др. След неговата смърт ответниците (негови наследници) също са демонстрирали, че са продължили осъществяваното от своя наследодател владение за себе си. От представената на (л.43-46) данъчна декларация за притежавано имущество от 27.08.2007 г. Н. С. е декларирала, че е придобила 4/6 ид.части от правото на собственост върху имота. На 07.12.2007 г. ответниците са се снабдили с Констативен НА №153 по наследство и давностно владение. Това са все действия, които следва да се приемат като намерение за демонстриране на владението. Така приема и ВКС в Р-200 от 13.07.2012 г. на ІІ г.о. Налага се изводът, че ответниците, заедно с техния наследодател П. С., са владели непрекъснато целия имот още от 1967 г., когато са построили лятната кухня, а след смъртта му те го владеят и понастоящем, т.е. почти 50 години. Всички разпитани по делото свидетели (л.78 и сл.) - В. Г., Б. П., Н. Г., вкл. и тези на ищцата: С. П. и Б. Б. установяват, че тя не живее в процесния имот повече от 40 години, когато е завършила училище, а после, през 1983 г. се е омъжила и е живяла със съпруга си в с.С..След неговата смърт е заживяла на семейни начала със св.С. П. в Г.М..Била е на работа и в И.. Св.Б. П. и Н. Г. установяват, че ищцата Ц. от много години не е посещавала имота.Дори е взела майка си Т. при себе си в с.С. да й помага в отглеждането на детето й, като последната там е починала през 1993 г. Свидетелстват, че е идвала в с.М. през 2012 г. по повод извършването на доброволна делба между нея и ответниците на възстановена наследствена земеделска земя, като св.Б. П. твърди, че тогава дори не е пожелала да влезе в къщата, а е стояла отвън. Налага се изводът, че ищцата не се е противопоставяла през всичките тези години (повече от 30) на владението върху имота на покойния й брат и ответниците. Не се е противопоставяла на това и нейната майка Т., която според свидетелите е отишла с дъщеря си Ц. още когато се е омъжила (през 1983 г.) в с.С. да й помага за детето и до смъртта си през 1993 г. е живяла там с нея.Не се е връщала в село М.. Следователно, след 1983 г. само ответниците и техния наследодател П. С. са владели непрекъснато и необезпокоявано целия имот, ведно с намиращите се върху него сгради, демонстрирайки пред всички своето владение, поради което той и съпругата му Н. С. са го придобили по давност в режим на СИО при условията на чл.79 от ЗС – с владение, продължило повече от 10 години.
Изложеното сочи на извод, че в период повече от 10 години преди издаването на НА №153/2007 г. единствените владелци на процесния имот са били ответниците.Затова те са станали собственици по давностно владение, което е констатирано от нотариуса, издал този НА. В ТР №11 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС е прието, че „констативният НА по чл.587 ГПК, както и НА за сделка, притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на НА за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение.“ В хода на производството пред двете съдебни инстанции ищцата не е оборила с годни доказателствени средства верността на този НА. Напротив, по делото са събрани убедителни доказателства, че ответниците са придобили процесния имот по давностно владение. Следователно те са негови собственици, а ищцата няма права върху него.
По изложените съображения въззивният съд намира, че искът за допускане на съдебна делба на описания в исковата молба имот е неоснователен, поради което правилно районният съд го е отхвърлил. Неоснователността на главния иск влече като последица неоснователност и на акцесорния такъв по чл.537,ал.2 от ГПК. Следователно решението следва да бъде потвърдено.Въззивната жалба срещу него следва да се отхвърли като неоснователна.
При този изход на делото и на основание чл.78,ал.3 от ГПК, на въззиваемите се следват направените във въззивното производство разноски в размер на 800 лева адвокатско възнаграждение.Претендиранете разноски за първата инстанция в общ размер на 861 лева, отразени в списъка по чл.80 от ГПК, не следва да се присъждат, тъй като първостепенният съд е осъдил ищцата да ги заплати на ответниците.
Така мотивиран и на основание чл.272 от ГПК, Окръжен съд - М.
Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение на Районен съд – М. от 10.06.2016 год., постановено по Г.д.№ 2327/2015 год.
ОСЪЖДА Ц. Н. Т., ЕГН *, от град М. да заплати общо на Д. П. А. от с.Г. и Т. П. Г. от Г.М. сумата от 800 лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:


File Attachment Icon
A21BEBD91D15A016C225806B003177B4.rtf